От края на януари в Плевен на адрес бул. „Русе“ №1, ет. 4, стая 19 (Сградата на стоматологията), всеки четвъртък, от 19 часа, се провеждат срещи на анонимните хазартно зависими. Идеята за това е на Ивайло Иванов, създател на проекта „Живот след хазарта“, включващ подкаст и социални мрежи, където той споделя личния си опит.
Ивайло е на 37 години, родом от София, но живее и работи във Великобритания. Именно участието му в групи за взаимопомощ зад граница и събраните впечатления от тази практика го мотивират да пренесе метода и у нас. Ето какво сподели той за своята битка със зависимостта, инициативата „Живот след хазарта“ и това какво представляват срещите на хазартно зависимите.
– Ивайло, каква е твоята лична история с хазарта?
– В главата си имах история, че съм започнал да играя хазарт на 23-24 години, когато съм влязъл в едно казино, заложил съм 5 лв. и съм спечелил 1000 лв. Поне аз смятах, че това е причината. След като спрях с хазарта и мъглата в съзнанието ми се поизчисти, споделих за моя проблем с приятел, като му разказах цялата история и как съм започнал. Никога няма да забравя думите му: „Тук лъжеш самия себе си, твоят мозък си играе с теб“, припомняйки ми как още, когато съм бил тийнейджър, съм залагал на футболни мачове по лев или два.
Реално, активната игра продължи 10-11 години, като денят на последния ми залог е 16 септември 2021 г. Ще направя всичко по силите си тази дата да не се променя. Защото, въпреки че много хора не го осъзнават, хазартната зависимост е болест и то прогресивна. Това, което съм видял и което съм научил, е че тя остава в нас и трябва да я лекуваме до края на живота си. Но както обичам да казвам, по-добре да я лекувам до края на живота си и да живея без нея, отколкото да бъда зависим и контролиран от хазарта до живот. Зная, че звучи много страшно, когато ти кажат „Ти си болен и ще бъдеш такъв цял живот“. Сигурно хората не искат да чуят точно това, но истината е, че има едно единствено „хапче“ срещу това. И ако го взимаш, тоест не залагаш, ще живееш един абсолютно нормален живот. Аз лично често давам пример с хората с диабет, които не трябва да консумират захар и когато приемат съответните медикаменти, живеят съвсем нормално. А медикаментът за компулсивните комарджии е просто да не залагат.
– Как стигна до разбирането, че имаш някакъв проблем с хазарта?
– През тези 10-11 години, в които залагах, стигнах до много големи крайности – неща, които съм направил, за да финансирам тази болест. Семейството ми остана без нищо, чисто материално, но това се отрази и на приятелите и работата ми. Но въпреки всичко продължавах, не стигайки до прословутото дъно, за което всички говорят. Чувствах се ужасно, живеех в постоянни лъжи, като лъжех и самия себе си.
Ако трябва да бъда честен, няма някакъв преломен момент или конкретно събитие, което да се е случило и да съм разбрал, че имам проблем. Помня, че на въпросния 16 септември за пореден път бях в ситуация, в която бях изгубил пари. Лежах на леглото, а в съзнанието ми беше пълен мрак. Тогава ми се обади моята приятелка, която ми каза: „Нещо се случва. Пак ли залагаш?“. Обикновено, в такива моменти винаги лъжех, отричайки, че го правя и контраобвинявайки човека срещу мен как може да се е усъмнил в такова нещо. Този път, обаче, не знам откъде събрах сили и я помолих за помощ. С нея седнахме и говорихме за това, което се случва, като тя заяви, че този път няма да ми „помогне“ както досега. Това „досега“ се изразяваше в намирането на пари, за да се върнат взети кредити. Свързахме се с психотерапевт, като междувременно научих и за групите на анонимните хазартно зависими. Лично за мен именно това бе нещото, което затвърди убеждението ми, че искам да променя живота си.
– Колко време продължи да посещаваш такава група?
– Продължавам да го правя до ден днешен. Включително и днес след края на работния ми ден отново съм на среща. Групите са страхотни, там се срещаш с различни хора, с които ставаш приятел.
– А какво всъщност представляват срещите?
– Искам да уточня, че това не е място, на което се говори само за хазарт. На първо място това са групи за взаимопомощ, които не са нито религиозно, нито пък политически обвързани. Също така, те нямат финансиране от фирми или определени лица. В тези групи няма психолог или някакъв терапевт, а само хазартно зависими, част от които са преминали през това нещо преди много години, а други са нови. Реално, в такава група ти влизаш в общност, в която получаваш разбиране и подкрепа. Там никой няма да те обвини или упрекне. Идеята е, че винаги се говори от първо лице и ако аз споделя, че съм направил някаква грешка, отсреща никой няма да ме укори за това. Още повече, че нашите истории са много близки и често можеш да чуеш „И при мен се случи същото. Постъпих по този начин, след това спрях и промених еди-какво си“.
Разбира се, често говорим, когато някой има мисли или желание за хазарт. Няма какво да се лъжем – често се случва някой да направи рецидив. Обикновено казвам на такива хора, че не е срамно да се подхлъзнеш и да паднеш. Срамно е да продължиш да лежиш и да лазиш. Събери сили, изправи се и ела на следващата среща. Всички до един ще те подкрепят. В групата, която аз посещавам, има всякакви случаи. Сещам се за една жена, която идваше редовно в продължение на 6-7 месеца и всяка седмица споделяше, че продължава да залага. Но тя успя да спре и наскоро направи 9 месеца без хазарт.
Най-хубавото на тези групи е, че виждаш промяната. Изключително е да наблюдаваш как един човек буквално разцъфтява след месец, два, три или година.
– При всеки човек ли се случва промяната?
– Категорично не. На първо място, на всички казвам, че за да спреш хазарта, самият ти трябва да положиш много усилия. Няма магическо хапче или човек, който да те върже и да те преведе по пътя. Групите са помощ, подкрепа, съдействие, патерица, също каквито са и семейството и приятелите. Такава помощ е и вписването в регистъра на НАП на уязвимите лица.
– Имат ли определен профил хазартно зависимите?
– Занимавам се с „Живот след хазарта“ вече близо година и половина и това, което съм видял покрай тази инициатива, както и покрай посещенията ми на групи на хазартно зависими, е че няма типичен профил. Срещал съм милионери, притежаващи хотели и огромни бизнеси, както и такива, които живеят на социални помощи. Наскоро с мен се свърза момче на 17 години, което е започнало да играе преди две години. Зная и истории на 15-годишни, които са изнесли цяло състояние от дома на родителите си. В групата, която посещавам, има човек на близо 60 години, който е посегнал към хазарта преди 4-5 години. Няма профил на образование, нито пък на религия, а това, което съм забелязал е, че сред тези хора има много жени. Според официалната статистика, в световен мащаб 43% от хазартно зависимите са жени. В България има една стигма, че жената не може да има проблеми с хазарта. Разбирането е, че тя трябва да ходи на работа, да готви и да се грижи за децата, но това не е точно така. Използвам възможността да се обърна към жените с хазартна зависимост – не се страхувайте и срамувайте, и повярвайте, че не сте единствената.
Също така, няма профил на първопричината, заради която човекът се е пристрастил към хазарта. Някои го отдават на проблеми в детството, но аз например съм имал страхотно семейство и прекрасно детство с приятели и забавления, като не съм бил лишаван от нищо.
– Как реши да стартираш инициативата „Живот след хазарта“?
– Още докато залагах, може би на четвъртата година, имаше ситуация, в която родителите ми се наложи да продават имоти. Тогава малко насила ме натиснаха да търся помощ, но аз не успях да открия такава. Друг въпрос е колко съм търсил, но е факт, че в България нямаше нещо видимо, като възможност. Това бе основната причина да реша да се опитам с моя личен опит и това, през което съм преминал, споделяйки какво ми е помогнало, да създам на първо място „Живот след хазарта“. Тогава той се изразяваше в профили в социалните мрежи и един скромен подкаст, в който аз говоря, споделям и изразявам чувства, емоции и мнение. Ако трябва да бъда честен, още в самото начало, мечтата ми бе да се организират групи на анонимните хазартно зависими. Държа да отбележа, че такава група, организирана от други хора, има в София може би над 10 години.
Моята идея бе да пренеса тези приемственост, разбиране и сигурност. Няколко месеца по-късно в Интернет се появиха коментари за необходимостта от такива места. Свързах се с едно момче от Пловдив, което сподели, че също винаги е мечтало в града му да има подобна група и заедно решихме да опитаме. Намерихме помещение, наехме го и започнах да обявявам за срещите в социалните мрежи. В продължение на месец и три седмици не дойде нито един човек, като въпреки това въпросното момче оставаше там и изчакваше всеки път. Вече в Пловдив е налице една регулярна посещаемост, като има много нови хора, други пък се връщат отново в групата.
Покрай „Живот след хазарта“ създадох и онлайн група, където хората също се подкрепят. Кръгът на хората, които следят какво правя, се разширяваше все повече и повече, като се появиха няколко момчета от Плевен с идеята да опитаме да направим такава група в техния град. Малко след това се амбицира и още едно момче от Велико Търново. Важно е да отбележа, че участието в тези групи е безплатно. Те се самофинансират, като всеки може да остави някаква малка сума, когато посети среща, но това не е задължително. Съответно, със събраните средства се покриват разходи във връзка с помещението или печат на информационни материали, например.
– Имаш ли обратна връзка от участниците в тези групи за това какво се случва там, какво ги вълнува?
– Да, разбира се. Радващото за мен е, че обратната връзка от хората, които посещават групите, основно е позитивна. В началото ние, хазартно зависимите, мислим, че най-големият ни проблем, са парите, които дължим и ако си оправим сметките, никога повече няма да играем. Но това не е истина. Всъщност, лично според мен, най-голямата загуба са времето, чувствата и емоциите. Това е и едно от първите неща, които коментираме с хората. Естествено, на тези срещи не присъства финансов консултант, който да ни казва как да разпределяме бюджета си. Просто всеки споделя своя личен опит. Често давам пример със себе си – аз работех седем дни в седмицата по 13 часа на ден, за да изкарвам пари, с които да покрия задълженията си и да си стъпя на краката. За мен това е правилният начин, защото иначе е много лесно, когато ти се дават пари от продажба на имоти, например.
Дори един единствен човек да спре хазарта с помощта на тези срещи, това е една спасена душа. И това е успехът.
– А възможно ли е след Пловдив, Плевен и Велико Търново географията на групите на анонимните хазартно зависими да се разшири още?
– Не съм си и помислял да спирам. Наскоро с мен се свърза момче от Русе, а вероятно ще организираме групи и в Бургас и Стара Загора.