Д-р Елисавета Кръстева е психиатър с опит в работата с различни психични разстройства. Практикувала е в Държавната психиатрична болница в Карлуково, както и в родния си Плевен, като понастоящем работи в МБАЛ „Сърце и мозък“. С нея разговаряме за избора на професия, предизвикателствата, пред които е изправен един психиатър в ежедневието си, както и за работата с младите хора.
– Д-р Кръстева, какво повлия при избора Ви на професионален път?
– Със сигурност изборът ми на специалност е повлиян от доброволческата работа, която извършвах в гимназията. Тя ми даде различна гледна точка за живота. Защото тогава видях, че всъщност моят живот е много красив в сравнение с този на някои мои връстници. Запознах се с деца и юноши, лишени от родителски грижи, с такива, които проституират или са зависими към определен тип психоактивни субстанции. Тогава си дадох сметка, че ако не се докоснеш до различното, ти не можеш да лекуваш, да помагаш. Може би и това беше моята първа стъпка към психиатрията.
– Кое е това нещо, което мотивира един млад човек да се насочи към една толкова сложна и отговорна професия, в която като че ли повечето специалисти са мъже?
– Съгласна съм, че изборът на специалност, като психиатрията, не е типично женски, въпреки че има все повече колеги жени. Мисля, че предразсъдъците и стигмата са малко по-големи отколкото би трябвало да бъдат. Изборът ми наистина е повлиян от доброволчеството. След което в университета надградих знанията си, които макар и оскъдни за тази възраст, бяха доста по-големи от тези на моите колеги. А упражненията и личният контакт с хора, нуждаещи се от психиатрична помощ, ме караха да се чувствам удовлетворена.
– А кои са тези малки неща от опита Ви като доброволец, които и днес Ви зареждат в практиката?
– Това, което ми носи най-вече удовлетворение от работата, е благодарността на пациента или погледът на един юноша, който за първи път е видял разбиране. Който не бива осъждан, а е приет и с когото сте заедно в терапевтичния план за постигането на някаква цел. Бягам от това да бъда патерналистична: „Аз ти казвам, а ти ще изпълняваш!“. Това е едно от нещата, особено при младите хора със зависимости, което е изключително важно. И това, че един човек казва „Благодаря, докторе. На мен ми е по-леко“ е светлинката или пламъчето, което те кара да продължаваш напред. Същото беше и в доброволческата ми практика, като с тези деца, за които вече споменах. Можех да имаме един нормален контакт, да си споделим нещо различно, което не им се беше случвало досега. А те гледаха с широко отворени очи, пълни с интерес и въпроси.
– Смятате ли, че повечето Ви млади колеги също са настроени по този алтруистичен начин в професионалното си ежедневие?
– Намират се такива, не мога да кажа, че ги няма. Но ми се иска да бъдат повече.
– Какви са пациентите, с които най-често се срещате в практиката си?
– Досега съм работила в основните звена, оказващи психиатрична помощ, които са доста различни едно от друго. Започнах работа в Психиатричната клиника в жк „Сторгозия“, Плевен, където давах дежурства, а основното ми работно място бе в психодиспансера, който е дневен стационар и осигурява дневна грижа за хора с психични разстройства. Пациентите, с които работих, бяха основно хора с психози, шизофрения, биполярно или афективно разстройство, както и със зависимости. След това работих в Държавната психиатрична болница в Карлуково, където основно се работи с хора с психози, а по-рядко се случва да попадат такива със зависимост към различни психоактивни вещества. Там има хора, които прекарват с години, тъй като за тях няма алтернатива. Сега, работейки в МБАЛ „Сърце и мозък“, наблюдавам патология, съставена основно от афективни разстройства, малък процент пациенти са с различни психози и може би около един процент са такива със зависимости.
Има една диагностична единица, на която не се обръща особено внимание и това е вредната употреба. Ние се сещаме да говорим за психоактивни вещества, когато става въпрос за зависимости, а вредната употреба е моментът, в който можем да повлияем в по-голяма степен. Нещата тук опират до превенцията и това човек да бъде информиран.
– Кога настъпва моментът, в който хора, употребяващи наркотични вещества, осъзнават, че проблемът е много сериозен и се обръщат за помощ към психиатър?
– Това се случва твърде късно. В момент, в който нашата помощ не е толкова ефективна колкото би била, ако се вземат по-навременни мерки. Много често първото посещение при психиатър се извършва под натиска на близки. Разбира се, повечето от тях имат напълно добри намерения, като тук проблемът за психиатъра е мотивацията на пациента. Ако ти правиш нещо заради някой друг, а не заради себе си, резултатът от лечението винаги ще бъде незадоволителен. Истинското осъзнаване, ако говорим за такова в пълна степен, се случва рядко. Но често се постига ниво, на което пациентът признава, че има проблеми и трябва да направи нещо. Може и да не го осъзнава напълно, но като за начало е достатъчно, за да се започне терапия.
– В каква степен все още битува стигмата хората да потърсят помощ от психиатър или психолог?
– Тази стигма категорично е основният проблем. В работата си аз отделям по 5-10 минути на всеки пациент, представяйки се коя съм и каква специалност имам. Това е моят малък принос в борбата със стигмата. Идеята е да обясня на човека срещу мен, че съм тук, за да разбера как се чувства, през какво преминава и как мога да му бъда полезна, а не да го обявявам за луд. Една част от пациентите реагират малко остро по време на първата среща, но обикновено, ако имат търпение и доверие към лекаря си, нещата се подобряват. Дори с течение на времето те сами започват да споделят пред свои познати за посещенията си при психиатър. Много често това, което ми помага, е чувството за хумор. Случвало ми се е да казвам „Аз съм д-р Кръстева и съм психиатър, но днес по случайност не се храня с хора“. Разбира се, трябва да се прецени дали това е подходяща стратегия при конкретния пациент, но една шега обикновено отпуска обстановката и човек става много по-колаборативен. Чрез нея може да сподели по-лесно за преживяванията си, отколкото ако пред него стои някой със студено изражение, голямо самочувствие и го гледа отвисоко.
Подходът е много индивидуален. Конкретно по отношение на психоактивните вещества – причините да посегнеш към тях, са пречупени през призмата на личната история на човека и тя трябва да бъде взета предвид. Не може да лекуваме абсолютно всеки по един калъп. Няма някакво ръководство, а по-скоро основни неща, които трябва да се спазват, но те трябва да са съобразени с пациента и неговия проблем. С това защо той не може да изпита щастие от конвенционални за повечето хора неща, а е необходимо да прибегне до тази субстанция, за да получи моментно спокойствие и усещане за блаженство. Тук е важно да се отбележи, че психотерапията не е особено застъпена, а е абсолютно задължителна при лечение на зависимости.
– Разкажете малко повече за пациентите със зависимости, с които сте работила.
– Работила съм с пациенти на различна възраст. Имала съм такива от т.нар. стари зависими, които са започнали да приемат психоактивни вещества около 2000 г. Най-често говорим за хероин, като някои от тях са преминали на субституиращо лечение с метадон. В момента повечето от по-младите пациенти използват стимуланти. В някои от западните държави по-разпространен е кокаинът, но за нашите географски ширини той идва малко скъп и затова по-рядко имаме пациенти с такава употреба. Най-често се сблъскваме с употреба на метамфетамини, тъй като те са с дълго действие и не са особено скъпи. И са толкова лесно достъпни, колкото не ми се иска да бъдат.
– А къде е мястото на марихуаната днес?
– Марихуаната е нещо, за което вече сякаш почти не се говори. Често се възприема едва ли не като тютюневата цигара, тоест няма проблем да пушиш марихуана. Трудно ми е да се сетя за пациент, който не е пушил, но марихуаната е нещо задължително, през което се преминава в пътя към зависимостта. Обикновено е първата стъпка, като употребата й впоследствие става съпътстваща. Пациентите дори не отдават значение на пушенето на марихуана. Чувала съм как някои споделят, че имат проблем, защото вероятно прекаляват със вземането на пико, а при въпрос дали употребяват други психоактивни вещества категорично отговарят „Не!“. И когато ги попитам дали пушат марихуана, става ясно, че го правят, но не това според тях е проблемът. Тя е толкова широко разпространена, че дори вече не влиза в дефиницията за наркотик.
Конкретно за юношите, много често тя е нещото, които ги прави част от групата. Особено при такива, които са малко по-срамежливи или тревожни или пък имат проблеми у дома. Опитвайки се да се впишат в средата и да създадат някакъв приятелски кръг, те прибягват до употребата й. На други просто им е любопитно, а трети искат да избягат от проблемите вкъщи или в училище.
– Каква е успеваемостта при работата с пациенти със злоупотреба с психоактивни вещества?
– Краткосрочната успеваемост е добра, но при дългосрочната не е така. Аз мога да отделям време да обяснявам, да разговарям и да консултирам, но след това ми трябва психологична работа, която не мога да осъществя. Посещението при психолог е задължително и то при специалист, който се занимава и с психотерапия. Защото в крайна сметка употребата на психоактивни вещества е следствие, а не причина. А ние трябва да работим върху причината, ако искаме да имаме някакви трайни резултати.
– А какъв е правилният подход при превантивна работа с младите от гледна точка на един психиатър?
– Едно време в училище ни пускаха страшни филмчета за наркотиците и смея да твърдя, че това нещо вършеше работа тогава. Едва ли, обаче, към момента има същата ефективност. Днес младите са изключително информирани, доста безстрашни при експериментирането с такива вещества, но слабо информирани за рисковете от това. Те много добре знаят, че ще се чувстват добре за определено време и купонът ще е на шест, но не отчитат, че употребата на тези вещества може да доведе до психоза – една дума, която едва ли е позната на мнозина от тях. Според мен, това, върху което трябва да се наблегне, са рисковете. И то най-вече тези по отношение на психозата. Убедена съм, че ако бъдат запознати с проявленията на психозата, ще получат по-добра представа какво може да им се случи, ако употребяват наркотици. Защото ми се струва, че идеята им за наркотиците е доста по-романтична, като в резултат на това проблемите се задълбочават. Възрастта на употребяващите пада значително, а ако развият психоза и са под 18-годишни често няма къде да бъдат лекувани, както е и в Плевен, например. Това може да се случи единствено в детските психиатрични клиники в София и Варна.
– Добър вариант за превенция ли са личните срещи със зависими, които са минали по този път, но вече са чисти?
– Това трябва да се прави много внимателно. Този човек може да предаде опита си на младежите защо да не го правят, но от друга гледна точка може да засили интереса им. Моментът е много деликатен и затова при такива срещи е необходимо присъствието на психолог и психиатър. Усещайки в каква посока отива разказът на този човек, те могат да го отклонят в моментите, в които това, което може да каже, ще е неподходящо за аудиторията.
– По какъв начин хората могат да бъдат убедени, че посещението при психиатър или психолог не е нещо срамно, а може да се окаже много полезно за тях?
– Това може да се случи само чрез информационни кампании. И тъй като понякога възрастните възприемат информацията малко по-трудно, трябва да залагаме на младото поколение и работата в училищата. Макар че днес младежите имат достъп до всякакви канали за информация, аз съм привърженик на личния контакт – под формата на игра или групова комуникация. В съвременния свят забравихме да общуваме и това най-ясно се вижда при юношите.
– Каква е тайната за това как един психиатър да поддържа в добра кондиция своето психично здраве?
– Сблъсквайки се със страшните неща, на първо място се научих да бъда благодарна. Всеки ден откривам по нещо, за което да бъда благодарна и това е едно от основните неща, които ме съхраняват. На второ място е хуморът и това човек да не се взема твърде на сериозно. И на трето място – във времето за почивка да го прави наистина както трябва.