Доц. д-р Калоян Стойчев е роден през 1975 в Плевен. Завършва Медицински университет – Плевен през 2000 г. и от 2001 до 2003 г. е лекар-ординатор в Държавна психиатрична болница – Ловеч, като от 2002 г. е задочен докторант по психиатрия към Катедра „Психиатрия и медицинска психология“ на МУ-Плевен. През 2003 г. постъпва в III-та психиатрична клиника на УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ – Плевен. От 2006 г. има призната специалност „Психиатрия“, а през 2007 г. след конкурс е назначен за асистент към Катедра „Психиатрия и медицинска психология“ на МУ-Плевен, където последователно заема длъжностите асистент, ст. асистент и главен асистент.
През 2010 г. от Висшата атестационна комисия (ВАК) му е присъдена образователна и научна степен „Доктор“ след успешно защитен дисертационен труд на тема „Коморбидни тревожни и афективни разстройства при пациенти с вредна употреба на алкохол и с алкохолна зависимост“. През 2013 г. с конкурс е избран за „Доцент“ към Катедра „Психиатрия и медицинска психология“ на МУ-Плевен. От юни 2014 г. заема длъжността Началник на Втора психиатрична клиника. Доц. д-р Калоян Стойчев е член на Българската психиатрична асоциация, Българското дружество по биологична психиатрия, както и на European College of Neuropsychopharmacology (ECNP), International College of Neuropsychopharmacology (CINP) и World Federation of Societies of Biological Psychiatry.
– Доц. Стойчев, кога хората с проблеми с наркотиците се обръщат за медицинска помощ към специалистите от вашата клиника?
– Само и единствено, когато развият психоза, т.е. когато започнат да имат параноя, подозрителност, слухови халюцинации или друг тип мисловни изкривявания, които създават впечатление у засегнатия, че е преследван. Сред хората това е познато като параноя или параноидна психоза в психиатрията.
– А кога човек може да развие подобни симптоми – след продължителна употреба на наркотици или те могат да бъдат отключени и по-рано?
– Ако говорим за амфетамините и марихуаната, ще споделя, че тези параноидни психози не бяха характерни за първата голяма вълна на наркотични проблеми в България от края на 90-те години на миналия век до пика към 2010 г. Тогава болшинството от пациентите бяха с опиатна зависимост и те нямаха такъв тип усложнения. При тях усложненията бяха по-скоро от Хепатит С и други трансмисивни инфекции, но не и психични усложнения под формата на параноидни психози. Когато се появиха амфетамините и другите синтетични наркотици, като пико и екстази, тогава започнаха и тези проблеми. Колкото до това кога за първи път сме се сблъскали с тях – може би преди 7-8 години. Честотата им е устойчива, като всяка година в нашата клиника приемаме между 10 и 30 пациенти. Това са предимно хора от Плевенска област. Броят на пациентите от съседни области е много малък, което според мен показва, че ако това е броят на тежките усложнения, честотата на разпространение е много голяма.
Кога се случва развитието на параноидна психоза – дали след продължителна употреба на амфетамини или още в самото начало – не мога да кажа с точност. Причината е, че никой от нашите пациенти не може да даде надеждни данни за това от кога употребява такива наркотици. Имайки предвид, че както споменах проблемът с амфетамините е от 7-8 години, не можем да говорим за някакъв твърде продължителен период на употреба.
Възможно е усложнения да бъдат отключени дори след кратък период на употреба и аз подозирам, че повечето случаи при нас са точно такива. Защото ако имаха по-дълъг досег с веществото, тези хора сигурно биха чули от техни приятели или познати, че това нещо може да се случи и нямаше да се притеснят до такава степен, че да стигнат до болнично лечение. Теориите са, че това се дължи на предразположеност към развитие на този тип реакции, въпросът е, че тази предразположеност е доста честа. Неотдавна бях на Европейския конгрес по психиатрия и на него един английски професор говори за проучване за честотата на остри психотични състояния в пет европейски града. Ставаше въпрос за Лондон, Амстердам и няколко по-малки. Това, което той сподели и ми направи голямо впечатление, бе че в по-големите градове, където наркотичната култура е широко практикувана, честотата на диагнозата „остра психоза“ – без да я идентифицираме на какво се дължи – е стотици и хиляди пъти по-висока отколкото в малките градове. Което, според този професор, а и според мен, означава, че там, където има по-разпространена употреба на амфетамини, тези психотични състояния са много чести. Тъй като 5, 10 или 15% от обществото има предразположения към такъв тип реаакция. И когато започне масовата употреба на тези наркотични вещества, налице е и голям пик на психози.
Това предразположение е генетично и се отнася до типа нервна система, до невронните системи в мозъка, където има невротрансмитерни и рецепторни системи, служещи за предаване на възбудни сигнали между нервните клетки. Рецепторите за тези невротансмитери се унаследяват и съответно някои варианти на рецепторите правят човека по-чувствителен на ефектите на невротрансмитера. А ефектът на всички психоактивни вещества и най-вече на амфетамините е рязко и бързо да вдигнат нивата на редица невротрансмитери в централната нервна система. Когато това се случи и човек има по-чувствителни рецептори, унаследени генетично, ефектът на тези вещества се усилва многократно и той започва да чува гласове и да има изкривяване на възприятията – което ние клинично наричаме психоза.
Според мен, най-малко 10% от хората са под голям риск. Въпросът е, че дори част от тях да спрат да употребяват веществото, вече са отключили психично заболяване. Тоест, те не биха имали това заболяване или биха го отключили по-късно, ако не бяха посягали към наркотиците.
– Лечим ли е този процес?
– Лично аз допускам, че грубо казано при 10 случая на подобна симптоматична амфетаминова психоза 7, 8 или дори 9 са обратими. Остава процентът на хора, които са били предразположени по-сериозно към психоза и те развиват шизофрения. Оттам нататък пациентът трябва да следва дългогодишно, а може и пожизнено лечение, при което успеваемостта е много по-малка, тъй като говорим за някакъв тип хронична необратима промяна в мозъчните системи.
– До каква степен в тези случаи възрастта на пациента е от значение?
– Говорейки за хора, с които се срещаме в практиката, те при всички случаи са под 30 години. Това е и възрастта, в която започват психичните разстройства, независещи от употребата на наркотици. Така че, рискът в тази възраст е по-голям.
– А как се движи възрастта на пациентите ви с наркотични проблеми през последните години и какъв е техният социален статус?
– Възрастта им е между 20 и 30 години, а дори и под 20 години. През годините възрастта е константна. Това са всякакви хора, най-често от т.нар. средна класа, доколкото такава съществува у нас. Категорично, не са хора от малцинствата, като повечето от тях са момчета, което е и характерно при употребата на наркотици. При мъжете честотата на употреба е по-висока, но също така е по-висока и честотата на усложненията. Отново при тях прагът на агресия е по-нисък, което пък от своя страна води до такива прояви.
– Коментирахме основно въздействието на амфетамините, а как стоят нещата при канабиса?
– Канабисът сам по себе си е по-малко рисков, но е доказано, че употребата му също може да отключи психоза. Въпросът е, че там трябва да са налице по-дълга употреба и по-високи дози, за да се стигне до това. Факт е, че канабисът често се примесва и с други вещества, но и употребата на чист канабис също води до психотични състояния.
– А при хероина и кокаина?
– Хероинът отмина като епидемия. В наши дни всички хора, които са имали проблеми с хероин, са под една или друга форма на субституиращо лечение с метадон. В България има около 30 програми, като в тях са записани 5000-6000 човека. Има, обаче, два, три или пет пъти повече, които употребяват опиати „на черно“. Друг сериозен проблем е, че метадонът, който се дава за субституиращо лечение, не се пие през устата, както е показан и в който случай не дрогира, а се инжектира венозно, действайки като чист хероин или кокаин. Фактор тук е, че не е налице необходимият контрол и няма стриктно изискване записаните в метадоновите програми да го пият всеки ден на място в метадоновите центрове. Вместо това, те го взимат за вкъщи и така той излиза на черния пазар – и то в големи количества. Тоест, метадоновите програми стават вторичен център за преразпределение на наркотици. Нужно е това да се промени, като един от начините е да се направи само в държавни учреждения, като центрове за психично здраве и психиатрични болници. Към настоящия момент болшинството от центровете са частни, те имат почивни дни и така по-трудно се контролира правилната употреба на метадон.
Вероятно поради липсата на интерес чист хероин у нас почти не се вкарва. Кокаин може да бъде намерен, но пък той от своя страна е скъп. Освен това, от пациенти, които са опитвали хероин, зная, че този, който се предлага в България не е чист. Моята хипотеза е, че страната ни играе ролята по-скоро на транзитно трасе, през което преминава хероин, като количествата, които се отклоняват за местния пазар, са малки.
Докато при амфетамините ние сме силни отдавна. България е произвеждала прекурсори за амфетамини още по времето на Тодор Живков. Те са били експортирани, като за тези канали е говорено много. Днес амфетамините продължават да бъдат основен проблем, защото те се произвеждат тук, евтини са, а в същото време са много опасни. От друга страна, на местата, в които се произвеждат, не се спазват някакви технологии, добавят се примеси, което ги прави още по-опасни.
Трябва да отбележа, че много характерна е и комбинираната употреба – амфетамини с марихуана, лекарства от типа на „Диазепам“, „Лексотан“, „Ксанакс“, „Ривотрил“… Когато пък става въпрос за опиати, бензодиазепините усилват ефекта.
– Какви са основните проблеми и предизвикателства днес пред работата на специалистите във вашата област?
– Те са свързани главно с недостатъчното финансиране и липсата на легла. Друг проблем е, че нямаме рехабилитационни звена. Определен процент от пациентите – и с проблеми с алкохола, и с наркотиците, са в по-напреднал стадий и трябва да се рехабилитират. Говоря за такъв тип дневни центрове, в които хората се обучават да се справят самостоятелно с живота без наркотици, помага им се да си намерят работа. Доколкото у нас има подобни центрове, те са продукт на някакви европейски програми, като поради тази причина функционират кратко. Липсата на такива центрове се усети изключително остро, когато имаше метадонова епидемия. Хората идваха, декоксикираха се и излизаха обратно на улицата, където започваха отново да се дрогират.
Проблем е и липсата на достатъчен брой комуни за най-тежко зависимите, които са отритнати от обществото и близките си. На тях им е необходима по-продължителна изолация, която по света се прави именно в такива комуни. Факт е, че по темата за комуните има дискусия, тъй като тези у нас, които са на безплатни начала, са на финансиране от католическата църква и в тях са застъпени основно религиозни практики. Докато в чисто медицинския модел комуни се работи с групова и мотивационна терапия, като се прилагат съответните медицински стандарти. В България има една или две подобни комуни, които са частни и са твърде скъпи – от порядъка на 1000 лева за месец престой. А в случая говорим за хора, които трябва да престоят месеци и години, което е непостижимо. Затова, според мен, най-добрият вариант е, ако самата държава изгради няколко рехабилитационни центъра от тип „комуна“, а отделно от тях в градовете функционират дневни рехабилитационни центрове.